нищо.

Не мога да кажа кога и колко време съм стояла в това положение,но определено слънцето си беше тръгнало някъде там,където ходят слънцата,зад хоризонта. Не чувствах болка, не чувствах копнеж, не чувствах никакво нормално и обичайно усещане. Виждах колите, виждах сградите, виждах дупките по улицата, виждах хората, които вървяха по нея, препъваха се, говореха по телефона, псуваха, гледаха изморено и пак продължаваха да вървят. Мисля, че виждах и себе си ... Просто седях на една пейка и гледах към нищото.Да, точно към нищото, но не онова нищо, което всъщност е нещо, всъщност е огромна част от нашия живот, а именно мисълта. Мисълта по изгубеното, намереното, красивото, грозното... какво беше.. родители, приятели, любовници. Сещате се ... онова нищо... живот.Моето нищо си беше нищо, не беше живот, не беше живо, не беше и умряло, беше нищо.Нищото и аз се гледахме, аз го гледах, а то ми намигаше. Как се случва това... наистина не знам. Запознах се с нищото съвсем случайно, бях в един бар, пиех, пушех и гледам аз – нищо. Едно такова красиво, приветливо нищо, седи си и намига ... или беше право? Виждам нищото и разбирам, че не мога да спра да го гледам. Оттогава все така случайно го засичам... на лекции, на улицата, по кафета, в рейса.Днес, вървях си съвсем нормално, мислех си за обичайните малки трагедии, които ти пробутва времето, обърнах се и го видях – нищото. Нищото се взираше в мен за известно време, после пак ми намигна. Наблизо имаше пейка,нещо на което да седна и да продължа да го гледам. Седнах. Гледах.... И така доста време, нямам спомен колко дълго е продължило всичко. Нищото го нямаше, беше се превърнало в улична лампа или в дърво, не съм сигурна... Помня само,че беше усещане,което събираше и поглъщаше всички усещания и чувства, които съм изпитвала някога, обвиваше ги около мен, развиваше ги, повяваше с тях като лек бриз, а после ме шамаросваше с няколко, а аз просто си седях и гледах нищото.Сега, когато си беше тръгнало заедно със слънцето... явно... някъде зад хоризонта, станах и тръгнах към спирката. Не знаех дали ще го видя отново, все пак, то беше просто едно нищо.

x