петък, 25 ноември 2011 г.
четвъртък, 24 ноември 2011 г.
Aз творецЪТ
Аз творецът, всъщност не съм творец.
Аз съм си аз и съм сътворена от някой друг. Сътворена съм от евентуална висша сила и от две по – нисши: майка ми и баща ми. След това съм сътворена от ценностите на века, след това от обществото, след това от учителите ми, от приятелите ми, от неприятелите ми, от определени арт и не толкова арт среди, от книгите, от интернет, от телевизията (не са включени турски сериали и реалити предавания като посочените не се пренебрегват изцяло). Всеки субективно може да си избере от какво е сътворен и какво го кара да прави това, което си прави. А както е известно - каквото сам си сътвориш, никой не може да ти го отрече, дори самият ти.
За мен творчеството е свързано изцяло със създаването и установяването, в историята и на пазара, на нещо невиждано по рода си.
Пример : наколенките на д-р Ливайн, за които всеки е чувал и на всеки му се налага да използва в определен етап от творческото си съществувание. Разбира се, може да се поспори по този въпрос, защото както аз пиша това есе на български, някой китайски другар може да пише същото есе на китайски и нито аз, нито китайският другар можем да разберем за общата ни еднаква творба. Особено като се вземе предвид, че китайското правителството контролира дори интернет!
Все пак седем милярда не са никак малко, откъдето и да го погледнеш. Освен ако не възнамериш да го погледнеш от бъдещето, където седем милярда могат да представляват прашинка.
Всеки човек от тези седем милярда прави правописна грешка в един момент от живота си и сътворява нещо съвсем случайно или преднамерено в друг момент от този същия живот. Някои творят повече от други, но това далеч не означава, че са творци, може би, докато не направят някой нов човек, който да твори случайно или преднамерено и да прави правописни грешки. Изобщо, докато някой не дойде и ти каже:"Ей,творецо!", стоиш и си мълчиш, и продължаваш да си част от публиката.
Да си творец означава да не спиш, да не ядеш и да си отрежеш ухото в името на проклетото творчество. Повечето познават или са чували за такива хора. За тях разбираш от историята, от книгите, от критиците, от гугъл, от фейсбук, от познати и непознати. За творчеството е нужен кворум от двама – единият да е творецът, другият да е публиката, който да се впечатли и да разпознае някаква ценност в това, което правиш. Никой не те спира да си любител или да си влюбен!
Въпросният творец създава нещо ново, нещо велико, нещо, което изумява с комлицираност или с простота. Нещо, което остава, което се запомня, което се следва, което се учи, което прави живота на другите по– смислен, което назидава, което посочва идея, изградена от множество миниатюрни милиарди идеи – завинаги, докато Слънцето не спре да свети(и да топли).
Основният въпрос в творчеството е не да си като Микеланджело, Да Винчи, Достоевски, Рахманинов, Фелини или Ленън, а да си един от тях. Да си направил нещо, което с ръка на сърцето, с крак в обувката и слушалка в ухото да наречеш чисто и просто изкуство.
Аз съм си аз и съм сътворена от някой друг. Сътворена съм от евентуална висша сила и от две по – нисши: майка ми и баща ми. След това съм сътворена от ценностите на века, след това от обществото, след това от учителите ми, от приятелите ми, от неприятелите ми, от определени арт и не толкова арт среди, от книгите, от интернет, от телевизията (не са включени турски сериали и реалити предавания като посочените не се пренебрегват изцяло). Всеки субективно може да си избере от какво е сътворен и какво го кара да прави това, което си прави. А както е известно - каквото сам си сътвориш, никой не може да ти го отрече, дори самият ти.
За мен творчеството е свързано изцяло със създаването и установяването, в историята и на пазара, на нещо невиждано по рода си.
Пример : наколенките на д-р Ливайн, за които всеки е чувал и на всеки му се налага да използва в определен етап от творческото си съществувание. Разбира се, може да се поспори по този въпрос, защото както аз пиша това есе на български, някой китайски другар може да пише същото есе на китайски и нито аз, нито китайският другар можем да разберем за общата ни еднаква творба. Особено като се вземе предвид, че китайското правителството контролира дори интернет!
Все пак седем милярда не са никак малко, откъдето и да го погледнеш. Освен ако не възнамериш да го погледнеш от бъдещето, където седем милярда могат да представляват прашинка.
Всеки човек от тези седем милярда прави правописна грешка в един момент от живота си и сътворява нещо съвсем случайно или преднамерено в друг момент от този същия живот. Някои творят повече от други, но това далеч не означава, че са творци, може би, докато не направят някой нов човек, който да твори случайно или преднамерено и да прави правописни грешки. Изобщо, докато някой не дойде и ти каже:"Ей,творецо!", стоиш и си мълчиш, и продължаваш да си част от публиката.
Да си творец означава да не спиш, да не ядеш и да си отрежеш ухото в името на проклетото творчество. Повечето познават или са чували за такива хора. За тях разбираш от историята, от книгите, от критиците, от гугъл, от фейсбук, от познати и непознати. За творчеството е нужен кворум от двама – единият да е творецът, другият да е публиката, който да се впечатли и да разпознае някаква ценност в това, което правиш. Никой не те спира да си любител или да си влюбен!
Въпросният творец създава нещо ново, нещо велико, нещо, което изумява с комлицираност или с простота. Нещо, което остава, което се запомня, което се следва, което се учи, което прави живота на другите по– смислен, което назидава, което посочва идея, изградена от множество миниатюрни милиарди идеи – завинаги, докато Слънцето не спре да свети(и да топли).
Основният въпрос в творчеството е не да си като Микеланджело, Да Винчи, Достоевски, Рахманинов, Фелини или Ленън, а да си един от тях. Да си направил нещо, което с ръка на сърцето, с крак в обувката и слушалка в ухото да наречеш чисто и просто изкуство.
понеделник, 21 ноември 2011 г.
Интервю
- Обичате ли дъжда ?
- - Да, той ми е много близък и се разбираме чудесно.
- -Какво правите през свободното си време?
- - Цялото ми време е свободно, щото си е мое, правя това, което ми харесва.
- - Какво точно ви харесва?
- - Всичко. Харесва ми да чета, да слушам, да импровизирам ,да разсъждавам върху ... човешката душа или душата на някой човек. Харесва ми да летя, но не ми се удава тази възможност често. Харесва ми да скицирам чувства и мисли, по – скоро мисли, синтез на информация.
- - Имате ли хоби?
- -Имам.
- -Кой е любимият Ви цвят?
- - Прозрачният. Обичам цвета на водата, водката и джина.
- -Бихте ли описали себе си с три думи ?
- - Не, но ако настоявате – вятър, чаша, вишна.
- - Какви чужди езици владеете?
- - Всички, които съм изучавала.
- - В какво се справяте най-добре?
- - В това да не се справям.
- - С какво можете да допринесете за бъдещето на този отдел?
- -С тежка работа. Ще работя по 12 часа на ден, ще спя тук, за да може, ако се наспивам по – бързо, веднага да ставам и да работя. Естествено ще ям, за да мога съответно да живея и да работя. Ще работя дори и на сън. Ще работя в извънработно време. Ще завещая цялото си имущество на тази фирма. Няма да се оплаквам никога. Смятам, че Вие като работодатели сте справедливи и честни във всяко отношение и няма да поставям никога под въпрос Вашата преценка. Вярвам Ви безрезервно. Не искам да ме повишавате или да ми давате бонуси.
- -Как разбирате фразата „За какво да живеем, ако не за да правим живота по-малко труден един за друг?’’ ?
- Не я разбирам.
вторник, 22 март 2011 г.
нищо.
Не мога да кажа кога и колко време съм стояла в това положение,но определено слънцето си беше тръгнало някъде там,където ходят слънцата,зад хоризонта. Не чувствах болка, не чувствах копнеж, не чувствах никакво нормално и обичайно усещане. Виждах колите, виждах сградите, виждах дупките по улицата, виждах хората, които вървяха по нея, препъваха се, говореха по телефона, псуваха, гледаха изморено и пак продължаваха да вървят. Мисля, че виждах и себе си ... Просто седях на една пейка и гледах към нищото.Да, точно към нищото, но не онова нищо, което всъщност е нещо, всъщност е огромна част от нашия живот, а именно мисълта. Мисълта по изгубеното, намереното, красивото, грозното... какво беше.. родители, приятели, любовници. Сещате се ... онова нищо... живот.Моето нищо си беше нищо, не беше живот, не беше живо, не беше и умряло, беше нищо.Нищото и аз се гледахме, аз го гледах, а то ми намигаше. Как се случва това... наистина не знам. Запознах се с нищото съвсем случайно, бях в един бар, пиех, пушех и гледам аз – нищо. Едно такова красиво, приветливо нищо, седи си и намига ... или беше право? Виждам нищото и разбирам, че не мога да спра да го гледам. Оттогава все така случайно го засичам... на лекции, на улицата, по кафета, в рейса.Днес, вървях си съвсем нормално, мислех си за обичайните малки трагедии, които ти пробутва времето, обърнах се и го видях – нищото. Нищото се взираше в мен за известно време, после пак ми намигна. Наблизо имаше пейка,нещо на което да седна и да продължа да го гледам. Седнах. Гледах.... И така доста време, нямам спомен колко дълго е продължило всичко. Нищото го нямаше, беше се превърнало в улична лампа или в дърво, не съм сигурна... Помня само,че беше усещане,което събираше и поглъщаше всички усещания и чувства, които съм изпитвала някога, обвиваше ги около мен, развиваше ги, повяваше с тях като лек бриз, а после ме шамаросваше с няколко, а аз просто си седях и гледах нищото.Сега, когато си беше тръгнало заедно със слънцето... явно... някъде зад хоризонта, станах и тръгнах към спирката. Не знаех дали ще го видя отново, все пак, то беше просто едно нищо.
x
Абонамент за:
Публикации (Atom)